Знаете ли кой нанесе първия  удар срещу тоталитарната държава?

Едно водно конче.

През 1976 година, ако не се лъжа, в Пловдив се откри Първият фестивал на късометражното кино.

Дотогава имаше отделни прегледи на документалното кино, на анимационното и на научно-популярното. Сега те са събраха в едно цяло.

Фестивалът имаше за девиз нещо от типа „Кино в името на социализма и народа”.

Дотогава под документално кино разбирахме някакви оди за партията, партизаните и героите на труда. Може би е имало и по-различни филми, но тях обикновените зрители едва ли бяха имали възможност да гледат.

Междувременно се беше променило и световното документално кино. Навлизането на лесно преносими синхронни камери даваше възможност да се чуе гласът на обикновените хора, да се стигне до техния бит.

На този първи фестивал наградата за документално кино беше дадена на един филм за живота на миньорите, казваше се „Шешкинград”. В него липсваше традиционния патос и затова награждаването му си беше подвиг от страна на журито.

Председател на журито беше Захари Жандов – един уважаван в гилдията човек. Бай Захари май вече се беше отказал да чака ред за нов филм и изглежда това му даваше кураж при вземането на решения.

Голямата изненада обаче беше друга – Голямата награда се даде на научно-популярния филм „Стрели над водата”, режисьор беше Константин Григориев, а темата бе..живота на водните кончета.

Бях в залата по време на награждаването, гледах как един филм за буболечки триумфира, а срещу нас си висеше лозунга, че киното трябва да служи на народа и социализма.

Каква беше връзката? Имаше ли някакъв скрит подтекст?

Впрочем филмът беше превъзходен от професионална гледна точка и вероятно журито искаше да каже, че професионализмът е по-важен от лошо поднесените правилни идеи.

Та на този фестивал нещо се обърна. Много млади хора, работещи в късометражното кино, добиха кураж и започнаха да правят все по-смели филми.А старите нагаждачи постепенно отиваха на заден план.

В онези години работех в пловдивския телевизионен център отговарях за „отразяването” на фестивала, което включваше и излъчване на някои от наградените филми по БНТ. Най-често на части от тях поради липса на време.

Фестивалът продължаваше 3-4 дни, някой път идваха именити гости –спомням си Зануси и Марлен Хуциев, но най-важните посещения ставаха в последния ден – преди обявяването на наградите.

Тогава идваха Иван Славков – шеф на БНТ и Павел Писарев – шеф на Кинематографията. Не знам дали се бъркаха в работата на журито, но поне няколко пъти даваха указания кой от наградените филми по какъв начин да се покаже.

На втория или на третия фестивал голямата награда получи „Броени дни” на Джеки Стоев.

Това вече беше сензация още по-голяма от тази с водното конче.

Главни герои на една творба на българската социалистическа кинематография бяха…затворници. Това ставаше в едно време, когато на медиите беше забранено да се говори изобщо за тази категория хора. Те просто не съществуваха в публичното пространство.

Филмът беше човечен и интересен, би могъл да се покаже и днес, но кой ли си спомня днес  за него.

Спомням си един страхотен кадър – затворниците нещо пееха, вероятно имаха фестивал на самодейността, а един от тъмничарите си тактуваше с огромния затворнически ключ.

Следобедът преди заключителната церемония Иван Славков ме извика и кротко разпореди: предвид деликатността на сюжета на филма, който ще бъде награден, да пусна по телевизията не повече от две минути.

„Броени дни” получи голямата награда, аз грабнах ролките и се затичах към телевизионния център, за да отбера най-добрите две минути.

Гледах, гледах и си харесах епизод, дълъг 2 минути и 40 секунди. Душа не ми даваше да го отрежа. Така и го пуснах.

На другия ден трябваше да давам обяснения на килимчето. Някой някъде беше проверил дали заповедта е била спазена.

Изтърпях мъмренето и излязох от кабинета като герой.

Бях направил пробив в системата! С цели 40 секунди.

Ех, кой днес може да оцени такава смелост.

Втори път станах герой – този път обаче мина доста време, докато го осъзная.

На един от следващите фестивали в програмата участваше филмът на Христо Ковачев „Операция Т.Ук.”

Прочутият на времето режисьор беше заредил няколко софийски телефонни кабини с телефонни указатели – така, както правят в някои капиталистически страни, и беше сложил на отсрещния тротоар скрита камера.

Атракцията беше голяма – влизаха разни хора, интелигентни, майки с деца и т.н., оглеждаха се и гушваха указателя под мишница.

Клюката говореше, че така са засечени и някои хора, на които съвсем не им отиват кокошкарските кражби. Споменаваше се за  някакъв кадър на ЦК на Комсомола, който  си бил провалил кариерата заради един указател.

Не помня дали филмът получи награда, но аз излъчих повече от десет минути от него.

Никой и не се обади след това.

Няколко години по-късно се случих на една маса с Христо Ковачев, с когото до този момент не се познавах. Трябва да вметна за по-младите, че той беше един невероятно талантлив документалист, който успяваше като никой друг да спечели доверието на своите герои и затова в неговите филми хората се държаха толкова естествено, че просто не вярвахме на очите си. Не всички колеги споделяха някои негови методи на работа, може би не го обичаха и за това, че по едно време беше станал прекалено обгрижван от властта, но това е друга тема.

Та на масата разпитвахме Христо Ковачев как е направил прочутия си тогава филм „Строители”, в който хората направо си псуваха пред камерата. Отговорът беше, че просто е успял да стане „техен човек”. Но този процес е траял към 6 месеца.

Тук ние от телевизията започвахме да пъшкаме от завист, защото завиждахме на документалистите за времето, с което разполагаха. А ние трябваше за една седмица да направим всичко.

В разговора с Христо Ковачев стигнахме и до „Операция Т.Ук.”. Режисьорът се оплака, че има забрана филмът да се прожектира, тъй като злепоставял социалистическия човек, слава богу обаче, че в пловдивската телевизия се намерил някакъв смелчага и пуснал половината филм.

Тук се изпъчих, потупах се по гърдите и заявих, че смелчагата стои срещу него.

След което Христо извика сервитьорката и започна едно голямо черпене.

Пловдивският фестивал започна да казва като че ли прекалено много истини.

Филмът „Капана” даже спаси един цял пловдивски квартал.

В дните на фестивала Главната улица се изпълваше с едни брадати и шарено облечени момчета. Около тях се въртяха и няколко местни интелектуалки с леко поведение.

Артистичните пловдивски кръчми не затваряха до зори.

Имаше някаква история със счупени витрини, която беше причината за малко да прелее чашата на търпението на местното партийно ръководство, което явно не харесваше гнилите интелектуалци – гости на града.

Имаше години, когато след фестивалната програма късно вечер се прожектираха филми, наградени на аналогични световни фестивали като този в Манхайм и Краков.

Гледахме в захлас такива неща, че просто забравяхме, че живеем в тодорживкова България.

Последната фестивална нощ приличаше на истинска фиеста. По Главната триумфално минаваха авторите на наградени филми, които досега не бяха излъчвани.

Вероятно вярваха, че са извоювали победата на живота си. И че системата вече е рухнала.

Аз също се надявах,  че нещо в България се променя, до момента, в който един другар ми довери: всичко това е буря в чаша вода. Пускаме им филмите в Пловдив, за да се кротнат. От понеделник отново ги заключваме в чекмеджетата.”

 

кой нанесе първия удър срещу тоталитарната държава. Повече се интересуваме от това има ли нетоталитарна държава?

Поздравявам те за постинга.Имаше един документален филм-мисля,че се казваше "Листопад".Не си спомням и режисьора.В късна есен циганки събират окапалите от дърветата листа и от найлоновите чували ги изсипват върху камион-самосвал.Събират,товарят-цял ден /или цял живот/.Накрая самосвалът запраши по един асфалтиран път и въздушното течение разпръсна листата...Голяма работа е безсмислието!

Поздравления от един бивш миньор!

Поръчвам си темата за музиката във филмите.
Ето един аванс - http://de.youtube.com/watch?v=oEliADST0x8&feature=related
И разбира се - http://de.youtube.com/watch?v=LfobzkJmlX8 от същия филм.

как филм спасил "капана"-чрез брадатите шарено облечени момчета и леконравните умни пловдивчанки.
Тази версия е известна още оттогава,и в чашата с водата нямаше буря.
То си е било чаша с вода.
Но не и за брадати,шарено облечени момчета и леконравни умни жени.
За тогава доверените пичове нямам добро мнение-пардон.

Аз пък си поръчвам филма"Капана" на ЗДрагнев.