Животът е като една песен , изменяща се през годините , но и звучаща до сетния дъх на човек. Песен толкова прекрасна , колкото и ужасна. Нейният ритъм понякога е зловещ ,друг път успокояващ и радващ душата. Текстът съпътстващ тази толкова чудновата мелодия , разказва за съдбата на дадена личност , за нейните премеждия , успехи и падения, за омразата и любовта , която е изпитвала. Мнозинството би казало , че именно часта за влюбването и обичта звучи най-омайно и най-добре , но за мен това е най-плашещата и стегнираща част , защото е прекалено потайна и лесно подмамва човек , оплитайки го в собствените му чувства, а и след този толкова идеален момент какво следва ? Само болка и дъкбоки рани. Аз съм все още невръстно момиче и факта,че съм толкова песимистично настроена спрямо любовните емоции ме натъжава , но и добре знам колко изпепеляваща може да е истинската любов , сърцето ми все още носи белезите оставени от нея. В съзнанието ми се породи и страхът от това да се привържа силно към някого и след това да получа удари отново .. Сякаш съм пропадвнала в дълбока бездна, без капчица желание да изляза , за да не прокърви сърцето ми пак. Понякога ми се ще да се появи  онзи принц от приказките , които съм слушала с мечтателски интерес като дете , и да ме измъкне решен да възвърне вярата ми , но след това с тъга осъзнавам , че реалността е тежка и строга , в нея никой не би ти помогнал. Единствена аз мога да спася себе си от тази тъмнина , но за това се иска силен дух и решителност , които за съжаление не притежавам , затова и продължавам да се лутам в песента на своя живот , непозволявайки й да се промени, чудейки се защо трябва от нещо толкова прекрасно да боли толкова ужасно ?