Валутни съюзи

"Не след дълго, цяла Европа, освен Англия, ще има едни пари " - The Economist 1890 година

Много преди въвеждането на Еврото (1999 г. - в масова употреба от 1 януари 2002 г. и неговия предшественик Екю (1979 г.) са правени опити да се облекчи търговията в Европа и да се улесни бизнесът заплитащ се в сложни валутни разлики, обменни курсове и променящи се котировки. Какви са загубите за бизнеса и търговските отношения всяка година, само от различните валутни курсове, можем да видим при процеса от преминаване от различните европейски валути към Евро, от 1 януари 2002 г.

Според докладите на на Банката за международни разплащания, след въвеждане на Еврото, FOREX пазарът (Foreign Exchange Market) има спад на среднодневния оборот с между 1/3 до 1/2. И това са само част от парите, които се сменят всекидневно по света. Много скоро, само за няколко години, поради все същите и покачващи се обеми на търговия извън ЕС, обемите на валутния пазар FOREX отново нарастват, като дял за това има и навлизането на Интернет, но комисионните на доста от големите от този пазар силно се свиха, точно поради огромните обеми на единната европейска валута.

Така, всеки който е обменял пари в банка, правил е смяна на валути при преводи и е плащал комисионни, би следвало да е наясно кой е най-губещия в случая от въвеждане на единната валута и кой се е лишил от всекидневни приходи в огромни размери. Както въвеждането на Еврото сега, така и всички опити за единна европейска валута в миналото са срещали сериозен, понякога не ясно изявен отпор от могъщо лоби вадещо всекидневните си приходи от смяна на пари, на много и най-различни пари.

Еврото не е първия опит, нито вероятно ще е последен. Опити за въвеждане на едни пари е имало още в Древна Гърция и в Средновековна Европа, но всички са се проваляли рано или късно, било по политически причини, заради правителствата, било поради силната макар понякога негласна съпротива на банките, които са естествен враг на всяка единна валута. Все пак, някой от валутните съюзи в древността или в средните векове въпреки липсата на единна централна институция са работили сравнително добре и в продължение на десетилетия, облекчавайки търговията и зараждащата се индустрия.

По-нов опит за паричен съюз е съюзът на някой от колониите в Нова Англия просъществувал почти 100 години

Книжни пари на всяка от четирите колонии - Кънектикът, Масачузетс, Ню Хемпшир и Роуд Айлънд са приети като платежно средство от другите, дори и за данъчни плащания. Синдикатът съществува почти един век и се поддържа основно от икономическото господство на Масачузетс. Трите по-малки колонии в крайна сметка е нараснали икономически и в 1730 и 1740 г. се стига до някой спорове относно валутните курсове които се поддържат в различните колонии. Регионалното сътрудничество в монетарната област се влошава и през 1751 г. Масачузетс изкупува всички свои банкноти, възстановява сребърния стандарт и престава да приема други колониални книжни пари.

Друг пример е митническия съюз в Германия който обаче прераства и във валутен съюз

Въпреки усилията за политическо обединение, през 1815 г. Германската федерация е съставена от 39 отделни независими държави, всяка със собствените си стандарти за сечене на монети, някой от злато, други от сребро. За да се справят с цялата тази бъркотия, както писах в (Хронология на изобилието и оскъдицата - Цени през вековете) - Част 3) във Франкфурт още средните векове е създаден пазар на валути. Това обаче не облекчава кой знае колко търговията, освен, че курсовете са малко по ясни, а измамите може би по-малко на брой. Към тази финансова супа можем да добавим и изобилието на мерки и теглилки съществуващи в пределите на днешна Германия. Конгресът във Виена през 1815 премахва ограниченията върху мобилноста на работната сила, но безбройните монети правят търговията трудна и скъпа.

Още в 1818 г. Прусия създава единен митнически съюз вътре в самата себе си (дори там е имало десетки най-различни митнически бариери) и постепенно към нея се присъединяват и някой от останалите държави в Германия. През 1834 г., Zollverein (Митническия съюз) е създаден с намерение - намаляване на транс-граничните и транзакционни разходи . През 1838 г. повечето държави в Германия се споразумяват за два парични стандарта - Талер и Гулден, оставяйки членките на съюза свободно да изберат едната или друга. През 1847 г. централната банка на Кралство Прусия поема и банковата отговорност за повечето от държавите на Федерацията. Много от държавите в Северна Германия приемат Талер като платежна. В Южна Германия се приема Гулден чиито курс е 1,75 Талера. По-късно Талерa е фиксиран и в размер на 1,5 австрийски флорина, но след Австро-пруската война от 1866 г. Австрия анулира това споразумение. Обединението на Германия  през 1871 година само затвърждава съюза, а през 1875 г. е създадена и Райхсмарката (Reichsmark) стана валутата на целия германски райх. Два са факторите са отговорни за трайноста на съюза: Прусия е с размер и достатъчно военна мощ да наложат спазването със съгласието на по-малките държави, а друг фактор е влизането в сила на последователни метални стандарти и деполитизиране на валутата, чрез премахване на възможността на принцовете "да обезценяват монетите”.

Скандинавският паричен съюз

През 1870, Швеция, Дания и Норвегия формират скандинавският паричен съюз, съгласно които - златните монети на всяка страна могат да се разпространяват свободно като законно платежно средство във всички три държави. По-малките дъщерни монети също се разпространяват през границите като законно платежно средство, а от 1900 г. банките в трите държави приемат и банкноти, по номинал. Съюзът е работил толкова добре, че реално пазарът между трите валути е спрял напълно да функционира. В крайна сметка, обаче, Първата световна война разваля идилията, въпреки, че страните не участват. Фиксираните към злато валути на страните стават изведнъж силно апетитни, а после с тях се закупува злато сравнително евтино. Швеция първа отказва да купува и продава злато по фиксирани цени, Дания и Норвегия правят опити за запазването на съюза, но от това вече само губят (поради трансфера на монети) и в 1924 г. съюзът ефективно е прекратен.

Съюзът Белгия – Люксембург

От 1921 г. белгийските и люксембургските франкове са законно платежно средство и в двете страни. Съюзът оцелява въпреки някой леки сътресения до въвеждането на Еврото.

Латински валутен съюз (The Latin Monetary Union - LMU)

През 1865 Франция, Белгия, Швейцария  и Италия създават Латинския валутен съюз. Всяка от страните има собствена национална валута (франк, лира) на стойност 4,5 g. сребро или 0,290 322 g. злато, които са свободно конвертируеми помежду си при курс 1:1. През 1870 г. златото се приема за стандарт, положение, което се запазва до 1914г.

Началото на съюза започва с с приемането на френски франк като стандарт от Белгия след обявяване на нейната независимостта през 1830 г. Към 1848 г. Франция, Белгия, Швейцария оформят началото, а в 1861 към тях се присъединява и Италия. Съюзът е официално създаден през 1865 г. но в действителност, тъй като много други страни имат златни монети на подобни стойност е почти валутен съюз свързан със златото който неофициално включва и Германия и Обединеното кралство. В 1868 година към латинския съюз се присъединяват и Гърция и Испания. В 1889 г. влизат и Румъния, Австро-Унгария, България, Чили, Сърбия, Черна гора, Сан Марино и Ватикана, а през 1904 г. и датските Антилски острови приемат този стандарт, макар официално да не се присъединяват към Съюза. В 1912 година влиза Албания. В същата година в съюза влиза и Венесуела. Съюзът има строги критерии, според които на държавите е позволено да секат определен брой монети, като те трябва да отговарят на резервите от злато и сребро, притежавани от централните им банки.

Опити за избягване разбира се има

С мълчаливото съгласие на Наполеон III император на Франция, папската хазна, се впуска в амбициозно увеличение на монетите, като намаля среброто от предписаното количество метал. Количество сребро е надхвърлено цели 5 пъти, от което следва и изхвърлянето на Ватикана от валутния съюз. Гърция е изгонен от съюза в 1908 г., за намаляване на размера на злато в гръцката драхма.
Имало и други проблеми. Със спадане на цените на среброто е станало изгодно да се секат повече сребърни монети при все още твърдата ставка на сребро срещу злато. Опасявайки се от навлизането на прекалено много сребърни монети, страните се договарят да се ограничи конвертирането на сребро и да се мине на изцяло златен стандарт.  (Впрочем проблем със сребърните  монети е имала и БНБ в края на 19 и началото на 20 век. Докато от БНБ се мъчат да наложат златния стандарт и банкнотите, правителствата на следосвобожденска България залагат на сеченето на сребърни монети.)

Друг проблем не-споменаван в източниците днес е, претапянето на монети

Разликата в цените на златото и обявената стойност на монетите в някой валути позволяват малка печалба, ако се претопят достатъчно количество монети. По време на втората империя от претапянето на 1 милион испански монети се е печелило по около 50-70 франка, което осигурява по няколкостотин френски франка, ако се претопят няколко милиона. Така ако на денонощие се претопяват по 10-12 милиона, се печелят по около 500-800 франка, като се извадят всички разходи по претопяването на монетите, отливането на кюлчета и тяхната продажба. На пръв поглед малко, умножено по дните в годината, достатъчно апетитно, за да се заловят за това някой банкери както в рамките на съюза така и извън него. Сами приемете обаче, че стопяването на 10-12 милиона франка, пезети, лири или друга валута на ден и превръщането и в кюлчета е проблем вадейки тези пари от обръщение. Умножено по 365 дни в годината (В някой банкови леярни се е работило денонощно), това е чудовищно голяма сума.

Макар някой валути да са на паритет една спрямо друга (френски, швейцарски франк и италианска лира) то има място и за комисионни при обмена им в дадени моменти, а банкерите моментално се възползват от това.

Латинският съюз е твърде малък за да контролира цените на златото и среброто на световните пазари и за това е бил изправен пред рискове, които заедно с Първата Световна Война го ликвидират. В 20 те години на 20 век съюзът е само сянка на това което трябва да бъде. В 1926 Белгия преживява тежка финансова криза и напуска валутния съюз, който се разпада в края на същата година. Особено голяма роля за разпада на съюза има и факта, че той няма централна банка, а оставя на централните банки на различните страни решаването на различните регионални проблеми. Естествено рано или късно всяка страна започва да дърпа чергата към себе си, или поради политически причини се стреми да увеличи предлагането на пари.

Източно-Африкански валутен съюз

Части в Източна Африка, управлявана от британците като, Кения, Уганда и Танганайка, приемат през 1922 г. единна обща валута – Източно Африкански шилинг. Във валутния съюз влиза от 1936 г. и Занзибар. Местната валута е напълно конвертируема към британския паунд. Съюзът се запазва и при обявяване на независимост на страните в 60 те години на 20 век, но африканската политика си казва думата. В началото на 70 те години положението в Източна Африка след заминаване на англичаните е така плачевно, че строгата монетарна дисциплина които характеризира съюза се е изпарила. Валутите се разминават - в резултат на инфлация и лихвените проценти. В 1972 г. съюзът е реално е само име в документите, а официално е приключен в 1977 г.

Друг африкански съюз е този на CFA франкът

Съюзът е създаден в 1945 година и обхваща почти всички френски територии в Западна Африка. И днес CFA франк се използват в 14 страни: 12 от които бивши френски колонии, една бивша португалска и една бивша испанска. Интересното при CFA франк е, че той официално е две валути, като в Западна Африка се използва един CFA франк, а в Централна Африка  друг. В началото и двете са вързани към франка и гарантирани от френската централна банка, а днес са вързани и фиксирани към Еврото. Франковете от Западна Африка не могат да се ползват в Централна и обраното, но реално банкнотите си минават границите и се ползват в зависимост от бизнеса който местните правят.

Друг съюз въз основа на франка, а днес застопорен към Еврото може да приемем, че е франкът ползван във Френска Полинезия и Нова Каледония.

Вързани към еврото поне донякъде са и Мароко и Западна Сахара.


Мавритания - последната робовладелска държава
Лудостта на величията: Бокаса I - Император на Централноафриканската империя
Как бюджетния дефицит уби древен Рим
Инфлацията и стагфлацията в България от 1970 година до днес



FOREX (ФОРЕКС), АКЦИИ, ФЮЧЪРСИ